Статии

Аз като средностатистически ученик и вече кандидат-студент започнах да си задавам въпроса какво научих в училище. За моите скромни 18 години мога смело да твърдя,че нищо от това, което е трябвало да зубря през годините, не ми е свършило никаква работа в живота. Разбира се, не броя онези часове пред телевизора, гледайки предавания като „Това го знае всяко хлапе” и „Стани богат”. Но стоенето на дивана и отговарянето на въпросите им не ми донесе нито доходи, нито интелектуални облаги. След като умственият багаж да българина се ограничава до ниво 5ти клас ( да не коментираме факта, че няма човек спечелил парите), то защо въобще ходим на училище в продължението на още 7 години. След като почти завърших цикъла на своето средно образование стигнах до следния извод. От шести до дванадесети клас повтаряме всичко , което уж сме научили в основното училище, защото „повторението е майка на знанието”. Идеята тук би трябвало да бъде затвърдяването на наученото и евентуално допълване. Но този безкраен кръговрат от един и същ материал, те кара да загубиш и минималния интерес, който си добил като малък. Първоначалното желание да четеш повече книжки, за да имаш повече от другите червени точки или звездички на таблото до дъската в класната стая, се заменя от желанието да затопляме някой стол в близкото кафене вместо да влизаме на час. А и защо да го правим? Загубили веднъж желание да учим, ние търсим по-интересен начин за запълване на часовете. Това много рядко се изразява в четене на странична литература. По-скоро се практикува четворка белот, морски шах, бесеница и т.н – занимания , които не са чак толкова високо интелектуални. Така „повторението” се превръща в „баща на затъпяването”. Вече завършващи гимназията, забравили как се учи или собственици на глави пълни с ненужна информация, ние започваме да се готвим за кандидатстване. „Зубърчетата” се справят с изпитите и записват „елитните” специалности в университета. Останалите сме на произвола на съдбата : някои ще бутнат пари под масата на ректора, други ще пуснат „дълбоките връзки”, а останалите с общи усилия ще избутат изпитите… И така учил или не отиваш при „елита”…Вече студент. Влизаш в мечтания университет, мечтаната специалност. И като кон с капаци , заслепен от мощната фасада на съответния ВУЗ, влизаш вътре. На какво се натъкваш тук обаче? Ами… на остарели разбирания, социалистически и комунистически възпитаници, опитващи се да ни втълпят своето псевдовеличие и еродираност. А ние – млади, глупави и нищо не разбиращи , попиваме всяка информация тъй като учителят е „професор” и следователно знае повече от нас. Дали е така наистина? Обществото ни насажда идеята , че щом някой с толкова висока титла като „професор” или „доктор”, то той непременно знае много. Така ние младите си създаваме комплекси за малоценност, измисляйки си правила, които не знаем , но вярваме , че т.нар „професор” знае. Ако все пак имаме запазена част от бунтовническия ни дух от гимназията и се изправим срещу „интелекта”, търсещи обяснения и отговори на нашите въпроси по дадена тема, то ние получаваме насреща крясъци и истерично поведение, но не и отговори. Но това е нормално – реакцията на „образованото” към наивността на „неукия”. Научаваме се да мълчим и да вярваме в правотата на лекторите и ставаме еднакви. Загубили веднъж своята свежест и индивидуалност ние предаваме проблема с образованието на нашите деца и така цикълът на безразличие и безпомощност ще продължава да съществува.Нима сме толкова неуверени, за да се изправим и да покажем, че ние сме бъдещето и ние знаем и можем. Да си кажем честно – така е – неуверени сме. Защото не ни пука! Или може би ни пука, но просто, когато се изправим отсреща получаваме като отговор: „ Ти си малък, какво ти разбира главата?”, вместо да получим някакво логично обяснение или поне частица отговор. Моят въпрос към учителите и родителите е „Наистина ли сме толкова малки, че да не разбираме?” или просто предишното поколение вече е минало фазата на бунта и е стигнало до идеята, че времето учи на примирение.

         Аз от D'n'B не разбирам. Аз дори и от музика не разбирам. Но все пак реших да пробвам да напиша нещичко. По-скоро го правя като услуга на една приятелка.

         Мога да не разбирам от музика, но не мисля, че ми е необходимо да знам нотната стълбица, тоналности и т.н., за да мога да оценя хубавото. Не е нужно да разбираш от фалцети,извивки и бленда, за да харесваш песента на някого. Аз не слушам D'n'B, не съм метълче, не съм чалгарче, не съм хаусърче, аз съм "музикална курва". Слушам всичко в зависимост от настроението ми и компанията, в което се намирам. Не се интересувам от това какво слушат хората около мен, защото стилът на музиката, която слушат не ги определя по стойност. Но въпреки това ме кара да се замисля дали те могат да се сортират.

Класификация

Метъл. Човек бе значителен социален живот. Асоциален. Самотник. Единак. Най-често може да бъде разпознат по кубинките, дългата коса и черните дрехи. Той не признава друг стил музика. Когато се събира с хора от "своя вид", основното занимание е слушането на гореспоменатия стил музика и безцелно клатене на главата до колабиране.

Хаусър. Или както аз обичам да ги наричам "Фешънчета". Модни прически, шарени дрешки. По-голямата част от мъжките индивиди от това съсловие бива определена като "метросексуални". Това обаче важи само за новите в тоя стил или по-скоро тези, които уж слушат това. Истинските хаусъри, за сметка на това са тежък случай на маниакална психоза. Те отричат "собствения си вид". Движат на малки групи и са отвратени от "псевдохаусърите". Голямата част от новоизлюпените хаусъри могат да бъдат включени в следващата категория :

Чалгар. Модни прически, промишлено количество грим, разголени дрешки. Много от тях отричат принадлежността си към тая група, но има и индивиди, които са горди с това. Въпреки че могат да познаят коя е песента по радио "Веселина" още преди първата нота, те сбръчкват вежди и се правят, че не могат да се сетят. Най-често са непълнолетни.

Техничари.(Не, определено не е случайно.Към този профил спадат всички тези, които слушат електронна музика различна от хаус) Купонджия.Веселяк. Потенциален алкохолик или наркоман. Най-добрите екземпляри успяват да се измъкнат от порочния кръг и да не прибягват към подобни средства. Всеки от тя поне веднъж е опитвал наркотични средства, но продължителната им употреба е въпрос на избор.

Рапър. Хейтър. Чекеджия. Дете посвластно на големите G-та и компютърните игри с насилие. Дете, което приема прекалено буквално казаното в текствовете на песните на своите идоли. Агресивен. Потенциален убиец. Но разбира се има и хора от тая категория, които просто се кефят на музиката и не отговарят на посоченото описание.

Емо-та и Rainbow people. Деца с психически отклонения и лабилна психика. Двете крайности.

*Емо-та. Ментални инвалиди. Депресивна психоза. Болни. Потенциални самоубийци. Опасни за самите себе си.

*Rainbow people.Откачени. "Луд на шарено се радва".

     Тази класификация я правя на базата на собствените си наблюдения върху хората от различните групи. Имам познати от всяка една от тях. Все свестни хора. Приятели. Аз самата принадлежа на всички групи. Поемам от всичките им плюсове и минуси. Не мога да си сложа клеймото на някоя от тях, защото ще излъжа. Музиката, която слушам се променя, променям се и аз. Тя не е константа, а променлива, но градивна частица от моя живот. Тя не влияе на моя характер, но е допълнение към него. Не се ограничавам с един стил.

     И какво от това? Има ли значение какъв е стилът на музиката?  Винаги ще има хора от всички групи. Всички са различни, но всички са хора. Музиката не трябва да е причина за скандали и разделение на групи, а точно обратното - повод за обединение. Винаги ще бъдем различни, но нашите характери ни правят такива, а не музиката, която слушаме - тя ни прави едно. Защото няма значение на какъв език е или колко бърза , или бавна е , няма значение ритъмът или звучението, а това, че всички слушат МУЗИКА.

So enjoy!